Здравейте, казвам се Мария Пеева и работя в Куул Травел от 2013 година!
В САЩ съм ходила 2 пъти с J1 виза и веднъж с h2b.
Първата ми студентска бригада беше през 2005 година. Всичко беше толкова различно в сравнение със сега. Беше необходимо да имаш виза, за да пътуваш не само до САЩ. Колебаех се дали да отида на бригада в САЩ или в Англия, но типът работа, както и по-далечната дестинация наклони везната към САЩ. Никога няма да забравя подкрепата от родителите си и думите на баща ми: „Отивай! На 21 години ще видиш Ню Йорк! Аз сигурно никога няма да мога да отида!“
.
И така, след като решението беше взето, се записах за програмата и трябваше да избера къде точно да отида. От информация от приятели реших, че ще избирам между щатовете Virginia и New Jersey. Отидох на Job Fair, казах кои дестинации предпочитам, питаха ме няколко общи въпроса и ми подадоха работната оферта, на която пишеше Dulles International, Dulles, VA. Аз го взех и подписах, без да имам ни най-малка представа къде и какво е това! За разлика от сега, когато студентите могат да получат изключително подробна информация за офертите, да проверят локацията на работодателя, да видят какво е разстоянието от квартира до работодател, тогава това беше доста по-трудно! Все пак става въпрос за времето, в което трябваше да отидеш на компютърна зала, за да ползваш интернет. В офиса на агенцията разбрах, че всъщност Dulles International Airport е международното летище на Вашингтон и мястото, на което кацат много, много студенти всяко лято.
И така, след много вълнения, заминах за САЩ! Пътувах сама, това беше първият път, в който летях със самолет! Пристигнах в САЩ, бях посрещната от мениджър, но имах късмет, че мястото, на което кацам, е мястото, на което ще работя. Защото студентите за Ocean city, MD или Virginia beach например трябваше да се справят сами с
придвижването от летището до квартирата.
придвижването от летището до квартирата.Позицията, на която работих беше Hostess. Английският ми беше добър, в ресторанта имаше нужда от сервитьори и след около месец започнаха да ме обучават за новата позиция. Първоначално отказах, защото не съм особено сръчна, но сервирането в САЩ се оказа доста по-лесно отколкото е в България и бързо свикнах.
Културен шок имах и то какъв! Английският ми беше на добро ниво, но трябваше да го говоря ежедневно и целодневно. В началото бълнувах на английски и с времето hostess фразата „ Have a nice day, sir!” беше заменена със сервитьорския ужас: „Too many tables, too many tables!“.
Мащабите на всичко, което ме заобикаляше, бяха огромни! Много ми липсваха близките и приятелите ми – тогава използвахме телефонни карти, за да се чуваме. В хотела, в който беше квартирата ни, бяха осигурили компютър, който да ползваме, за да пишем на близките си, но бяхме много студенти и реално ни се падаше по около 10 минути на ден, в които можехме да го ползваме. Там разбрах какво е мол, защото в България тогава нямаше такива; там ползвах touchscreen за първи път, плащаха ми с чек, ползвах дебитна карта за плащане и на най-дребните покупки. Малко по малко обаче свикнах с всичко. С времето се чувствах все по-добре и по-добре, направих страхотни приятелства и научих много за американската култура.
Най-много в САЩ ми харесваше това, че всичко наистина е възможно! Че е толкова лесно да планираш пътуване и да го осъществиш почти веднага! Че можеш да видиш места, за които само си мечтал! Вашингтон обикалях надлъж и на шир! Толкова много емоции предизвиква в мен този град, мислено често се връщам там! Ню Йорк беше нереален – луд, шарен, шумен и същевременно тоооолкова вълшебен! Там видях Дензъл Уошингтън по време на снимките на American Gangster. Лос Анджелис за мен беше много контрастен – толкова лъскав на места и толкова дрипав на други; толкова звезден и толкова беден! Сан Франциско….като се сетя за Сан Франциско и сърцето ми се стопля – толкова топло, уютно и пъстро беше там! Посетих още много градове и места както в САЩ, така и в Европа – успях да разгледам Лондон и Париж на връщане към България.
Ако си идвал в офиса ни в Пловдив, вероятно съм те поразпитала дали не познаваш мои познати от града, от който си :) . Това си е моето нещо – започна като бях именно на студентска бригада.
През летището преминаваха много, много хора! Много се забавлявах с това да познавам от коя страна са хората по акцента им. Толкова много българи разпознах и разбрах, че светът е много малък – дали по акцент, дали по кутия цигари в джоба, дали по маниер – как да не разпознаеш група мъже, дръпнали столовете максимално далеч от масата, ядящи супа и пиещи бира!?! Там се срещнах със Стефка Костадинова и как плаках само! Такава носталгия ме удари точно тогава, плаках като малко дете!
През годините в САЩ ми се случи какво ли не – губиха ми куфари, гласувах в изборите за българско правителство, сменях работодатели, работих много, забавлявах се много, пътувах много! Исках да направя the most out of it! След толкова емоции и преживявания, неминуемо човек се променя – той става много по-адаптивен, по-приключенски настроен. След толкова години спомените ми не са за това какви пари съм спестила, а какво съм видяла и преживяла! След толкова години остават положителните емоции, верните приятели, с които още поддържаме връзка! Ако мога да се върна назад, не бих променила нищо!
Щастлива съм, че чрез работата си преживявам отново и отново тези вълнения – вече чрез студентите, които изпращаме на #ЯкатаБригада!
