Първата ми година в Съединените щати започна не с голям план, а с един разговор.
Бях в България, в период, в който усещах, че съм стигнала тавана на това, което правя. Не беше криза, а ясно осъзнаване, че ако остана, ще продължа по инерция. Тогава една приятелка ми разказа за Provincetown, Massachusetts. Малък град на края на Кейп Код, сезонен, пълен с хора от цял свят. Решението да замина не беше романтично. Беше практично. Имах нужда от промяна, от среда, която да ме извади от познатото. Provincetown ми се стори достатъчно далеч, но и достатъчно конкретно. Не Ню Йорк, не Лос Анджелис – място, където ако работиш здраво, се вижда. Подадох документи, уредих каквото трябва и заминах с ясното съзнание, че първата година няма да е лесна. Учиш в движение – език, навици, правила, хора. Най-трудното в началото не беше работата, а усещането, че си сам. Далеч от семейство, далеч от приятели, далеч от езика, на който мислиш. Имаш моменти, в които се питаш защо си тук. Но точно тези моменти ме направиха по-събрана и по-отговорна. Започнах да разчитам на себе си, а не на обстоятелствата. Provincetown ме срещна с много хора и направих страхотни приятелства. През тази година имах възможност да видя и места, които дотогава познавах само от филми и снимки – Ню Йорк, Ниагарския водопад, Лас Вегас, Лос Анджелис и още няколко мечтани дестинации. Това разшири гледната ми точка повече от всичко друго. Разбрах, че проблемите, които смяташ за лични и уникални, всъщност са общи. Всеки търси мястото си, просто по различен начин. Краят на първата година дойде по-бързо, отколкото очаквах. Не бях същият човек, който беше тръгнал. Бях по-спокойна, по-самостоятелна и по-ясна какво искам. Америка не реши проблемите ми, но ми показа, че мога да се справям в непозната среда.
Първата ми година в Щатите не беше приказка. Беше реална. Трудна, но честна. И започна с един прост разговор с приятелка за Provincetown, MA – разговор, който промени посоката ми.
