Още от гимназията бях наясно какво представлява студентската бригада в Щатите и нямах търпение да замина. Първата ми бригада беше в Provincetown, MA. Стрелях на посоки – не бях сигурна дали това е правилният избор или не, но си казах: колко ли мога да сбъркам? Минах интервюто си успешно. На визовото интервю обаче попаднах на административна проверка. Цял месец нямах отговор.
Оказа се, че трябва да сменям работната си оферта, а вече беше април, а аз летях през май. И тогава моят консултант ме спаси с оферта за The Steam Guys. Входира се наново работно разрешително и зачаках визата. Седмица преди полета все още не знаех дали ще мога да замина, тъй като не бях получила паспорта и документите си.
Прекарвах дните в постоянни телефонни разговори – първоначално ми казваха, че документите не са при тях, а в куриерската фирма. От куриерската фирма пък отричаха да са получавали мои документи. Бях се отказала и бях решила, че ако не получа визата навреме, няма да сменям полети и никъде няма да замина, докато не получих известие, че документите ме очакват в офис на куриера.
Подскочих от радост и паника – летя сама, никога не съм летяла със самолет преди и нямам никакъв събран багаж. В деня на полета ме оставиха сама на летището. Получих бегли насоки накъде да тръгна, тъй като и на летище бях за първи път, и така започна моето приключение.
Избрах да летя през Истанбул. Летището е огромно и има много за разглеждане и запълване на свободното време между полетите. На дългия полет, по съвет на приятели, се опитах да не спя много, за да се справя по-лесно с джетлага, но честно казано не мисля, че и можех да заспя от вълнение. През цялото време следях на картата докъде съм и колко време ми остава.
На летището в Бостън още с кацането се свързах с интернет и веднага получих инструкции как и откъде да мина, къде ще бъда посрещната. Честно да си призная – да бъдеш посрещнат на напълно непознат континент, само момиче на 19 години, е уникално чувство. Беше ми оказана помощ за всичко – SIM карта, оставиха ме пред хаузинга и много други неща.
Още на следващата сутрин се сблъсках и с най-големия си враг за лятото – колелото. Никога не съм се учила да карам колело и дори не съм имала желание. Научих се криво-ляво как да не падам на всеки завой и започнах да обикалям и разглеждам градчето – малко, китно и приветливо.
Запознах се с работодателите си, а впоследствие и с много уникални хора. Успях да запълня времето си с работа и забавление равномерно… може би с малко повече забавление. Посетих Ню Йорк, бях на концерти на изпълнители, които дори не съм си представяла, че ще видя, и се возих за първи път на ферибот. Създадох още много спомени и приятелства.
Втората ми година избрах Ocean City, MD. По-голям град е, но няма нищо страшно. Там също бяхме посрещнати и закарани до хаузинга. Работното място беше на пешеходно разстояние, затова и колело не ми се наложи да карам цялото лято. Градът разполага с изключително удобен обществен транспорт, невероятни плажове и много активности. Вашингтон не е далеч и определено не е за изпускане!
Преминахме през всякакви препятствия – силна алергична реакция, лека и бърза операция, неочаквани купони и още безброй моменти.
Сега ми предстои трета бригада и нямам търпение да видя какво ми е приготвила Америка този път!
