Здравейте, няма да Ви лъжа – аз лично научих за програмата съвсем случайно, и то от приятел на майка ми, чийто син се занимаваше с WAT програмата. Сподели ми, че мога да замина за САЩ и да видя всичко, което съм гледала в детските американски филмчета, и че много ще ми хареса. Така и стана. Но за да стигна до частта със самото заминаване, първо трябва да Ви споделя, че първия път не успях да замина… Беше 2019–2020 година, по време на Ковид. Програмата ми вървеше гладко, с около 70% шанс да замина, въпреки условията на този етап. Бях нагласена да ходя в щата Делауеър, Бетани Бийч, като сервитьор и бях много щастлива, въпреки че не бях одобрена за първото ми желание, което беше Провинстаун, Масачузетс. Фактът, че бях одобрена за позицията в Бетани Бийч и че щях да замина, ме правеше изключително щастлива. Беше месец март – три дни преди локдауна в цялата страна. Платих си визовото интервю и… три дни по-късно – пълен локдаун. Приех го като знак от съдбата да не ходя и не заминах, колкото и да исках. Няколко годинки по-късно Ивет с пълна сила реши, че няма да се откаже от мечтата си да посети Америка, дори и само веднъж. Така и стана – през 2022–2023 година реших отново да се запиша и пак да пробвам за Провинстаун. Този път обаче не исках позиция front of the house, а нещо back of the house (бях се променила по отношение на комуникацията с непознати и бях станала една идея по-антисоциална, леко се бях загубила през годините…). Одобриха ме за камериерка в Harbor Hotel, Provincetown. Бях много щастлива – първо, защото наистина заминавах без Ковид и без каквито и да е други пречки, и второ, защото бях на локация, която много исках, въпреки че заминавах сама.
Накратко за преживяването ми там – от гледна точка на работа, комуникация и т.н. Запознах се с много хора, които и до ден днешен остават част от живота ми. Хора, които дори несъзнателно за тях, но изключително важно за мен, ми помогнаха, когато си върна лентата назад, отново да се върна към себе си и да осъзная, че колкото и понякога да съм антисоциална и дистанцирана, толкова съм и комуникативна и умееща да се забавлява. Няма да Ви лъжа – първоначалната ми идея и план бяха да изкарам много пари, да се „спукам“ от работа и, ако ще почивам, това да е в края на лятото, когато се пътува. Хора, въобще не съжалявам, че нещата не се развиха така, както ги бях планирала в началото. На място прецених, че сега се живее и че не се знае дали ще мога да замина отново. Реших да се забавлявам дотолкова, доколкото това съвпада с моята представа за забавление. Излизахме с колегите, събирахме се вечер и играехме какви ли не игри. В почивните ми дни ходехме на плаж, на пазар (като една дама, която никога няма да откаже нова спирала или нова дрешка). Няма да Ви лъжа – на моменти беше много тежко психически, защото около теб постоянно се говори за пари, работа и колко е трудно да си намериш втора или трета работа. Малко или много това ти влияе (нали знаете – с каквито се събереш, такъв ставаш). Имаше моменти, в които се съмнявах в себе си и в начина, по който искам да си прекарам бригадата, но днес не съжалявам за абсолютно нищо! В края на лятото посетих любимия ми Ню Йорк и толкова се „магнетизирах“ от този град, че дори си представих как след години живея там. Беше уникално преживяване. След това посетих и Ниагара – нямаше как просто да не се види такава красота. Щом дори Алеко Константинов я е споменал в една от творбите си, значи е трябвало да се види. И я видях – в пълната ѝ красота. Слязохме с корабче и бяхме под водопада. Неземна красота…
Дойде и краят на моето приключение. Няма да Ви лъжа – много си поплаках и носталгията по САЩ още ме удря, но знам, че някой ден пак ще се върна. Просто знам.
